Краят на думите


Колко е близко краят ни и колко сърцата туптят,
Колко горещо докосват ръцете ти и колко очите не спят,
Колко помръдват отчаяно устните и колко сълзите кървят.
Колко остава до свършека, до края на тленната плът.
Колко ще плащаме ние цена за последния път.
Колко ще плачем насън и колко ще страдаме сладко,
Кажи ми колко..кажи ми, не крий така непонятно.
Колко ще вярваме тайно и колко, колко…
Колко ще бягам, ще крия…
Но да, време е. Върви си, потиснат, печален, самотен, злочест.
Върви си безрадостен, отчаян, измъчен, без мъжката чест.
Върви, тръгвай.
Краят настъпи и сърцата мълчат,
Ръцете хладнеят, очите крещят.
Сбогом” последно пресича съня, устните тлеят.
Но, да, сълзите още горят.

Донякъде неочаквано много истини успях да събера в тези няколко реда. Но така е накрая.

Преди да тръгнеш си спомни..

Изображение

Беше вчера, а може би днес. Беше тъмно или пък светло. Беше странно и красиво. Беше ли наистина?

Помниш ли? Защото аз не…не помня нищо. А така и трябва. Да не мислиш, да не чувстваш, да не се вглъбяваш. И да забравиш. Но ти все пак си спомни. Спомни си слънцето по обед и дрезгавината на мрака по залез. Спомни си часовете, минутите. Секундите, които бяха дълги цяла вечност. Помисли за моментите на тишина. И за онези, в които крещяхме. Отдай се пак на спомени за дните, в които мълчахме нарочно. От инат и от твърде ранима гордост. Не забравяй думите, които не можахме да си кажем. Пак защото гордостта е твърде ценна. Или пък защото бяха твърде страшни, тежки, непонятни думи. Спомни си всичко както беше, защото то няма да се случи пак. Но нали така е по-лесно. Да изтриеш думите, които си написал грозно. Да задраскаш всичко онова, което плаши. И все пак от мастилото остават и петна по листа. А те не могат да бъдат изтрити от нищо. Спомняй си частица по частица. И тръгвай.

Fuck school!


Отврат! Три дни с 5 контролни (+ едно тестченце в Британика)! Каква възмутителна история..естествено. Целия учителски съюз се е наговорил. Както винаги..
Fuck school, I wanna be there!