То е едно лепкаво и отблъскващо чувство, което попада в теб и понякога остава завинаги. То е все едно да крещиш, да крещиш толкова много и толкова силно, че гърлото и дробовете ти се раздират от спазми, а очите ти се насълзяват до болка. Колкото и да те боли, колкото и да викаш до изтощение, след време осъзнаваш, че никой не те чува. Сякаш те няма. Сякаш всички са глухи. Сякаш си ням. И тогава започва много да боли..много. Въпреки това не можеш да спреш и продължаваш да крещиш от отчаяние. И от болка. От страх. От безпомощност. От съжаление. Към теб и към другите. Затова, че си сам. Затова, че не съществуваш за другите. И все пак викаш. Отчаяно и самотно. Викаш, защото не ти остава нищо друго. Защото и без това няма какво да ти остане.
Stolen Sins 